Слончето Митко в Япония

Слончето Митко и ароматът на Надежда

Слончето Митко тъкмо си почиваше на морския плаж, обливаше новата татуировка на крака с големия красив нос, когато чу зад гърба си едва доловимо: „Туп“. Обърна се, но не видя нищо, защото малкото хартиено врабче – оригама беше толкова дребно, че едва се забелязваше.
- Тук ми мирише на нещо?, рече си Митко и залюля хобота, за да усети непознатия аромат.
- ООО, ами сега? Аз забравих своето желание и вече никога няма да мога да полетя! – плачеше хартиеното врабче с тъничкото си гласче. Моята хартия е лека, но крилата ми станаха тежки, защото нямам Надежда! – нареждаше то.
- Тук ми мирише на приключение – зарадва се слончето. Той умееше да „вижда“ с хобота си дори невидимите неща и затова, когато чу историята на малката птица, веднага започна да се стяга за пътешествие. Зад големите уши се криеше неговата огромна слонска памет и Митко се сети за историята на хартиените жерави, които малко японско момиченце сгъвало през целия си кратък живот, за да се спаси от коварна болест.
- Твоето желание сигурно се крие в Япония. Мирише ми на оригами. Този аромат ще ни служи като компас.
Врабчето също сбърчи носле, но все още не усещаше нищо. Изгубеното желание го дърпаше толкова силно напред, че доброто му сърчице само избра посоката.
- Натам! – решиха смело приятелите. И потеглиха.
- А сега накъде – от време навреме слончето Митко питаше ароматите, докато се случи така, че те го отведоха до красива японска сграда с цъфнали вишни сакура.
- Тук ухае на Красота – замая се то и за малко да се спъне в стените на древния замък. Обиколи градината и се озова до няколко дзен камъчета, което бяха подредени едно върху друго, но последното тъкмо скачаше на земята.
–Тук ми мирише на любопитство! Слонът бавно залюля своя хобот и усети желанието на камъчето да се премести на изток, за да може поне веднъж да види Изгрева.
-Твоето желание е много ценно, но не е нашето! Митко се обърна и поведе хартиеното врабче към нови хоризонти.
По пътя срещнаха небостъргачите на Токио, дъхът на града беше лош, имаше много асфалт и бензинови пари. Хванаха метрото и се озоваха в парка на снежните маймуни, които приличаха на всички други маймуни, прегърнати по дърветата, но бяха бели.
– Мирише ми на обич и близост, но ние търсим изгубеното желание на врабчето и трябва да продължим.
Приятелите потеглиха по следите на ароматите докато не се озоваха до старинен замък Осака. Там откриха едно ветрило, което се перчеше пред вятъра, че може да духа по-добре. Намериха и самурайски меч, пояс и кимоно.
- Тук мирише на предателство! – отсече Митко. Ние нямаме работа тук. Нашето желание ухае много, много по-приятно.
Врабчето вече оклюма нос и се отчая, че никога няма да си спомни какво точно е желаело, когато все още можеше да лети. В този момент над тях се понесе димът на японски зелен чай, който ги поведе до малка къща в оризищата. Слонът веднага долови с хобота си уют и топлина, спокойствие и мир.
- Аз бих останал да изпия чаша чай, но вашият порцелан е толкова крехък, че може да се счупи от присъствието ми. Мирише ми на притеснение! – извини се Митко. Грабна оригамката и се отправи към долината на свободните елени. А високо над тях се белееха върховете на планината Фуджи! Приятелите започнаха да се колебаят дали да започнат да се катерят, когато изгубеното желание се показа само и започна да им маха:
- Насам, Насам! – и слонът веднага усети познат аромат.
- Тук мирише на Доброта и на Надежда! – Митко се огледа наоколо и видя метална фигура на малко момиченце, което изпраща своите хартиени жерави с послание за Мир.
- Да, аз винаги съм живяло във вашите сърца, но понякога болката и тъгата, ви пречат да си спомните за мен.
Изгубеното желание веднага поправи крилото на хартиеното врабче и то се издигна високо, високо, чак до жеравите на японското дете. А слончето Митко най-после си отдъхна защото му замириса на Чистота и Радост.