Слончето Митко в Америка

Слончето Митко и Аризонската мечта

Слончето Митко имаше една голяма мечта, която понякога криеше дори от себе си – искаше да посети Америка! Беше чувал, че там всичко е възможно! Не беше планувал точно какво ще прави там и с кого ще се срещне, но вярваше, че такова пътуване ще промени живота му. Той още не знаеше, че по същото време млад фотограф в Америка също си мечтаеше за своите „пет минути слава“ и беше убеден, че това ще се случи, но не като папарак, който снима известни хора, небостъргачи или диви мечки. Един ден той просто си стегна багажа и замина за Аризона, където се намират Големият каньон и Каменната гора.
Тук ги няма летните бури и зимните студове, пътищата са полирано-гладки, влагата не прояжда колите и не разрушава бетона. Дори през януари се ходи по фланелка, а сградите са като разлистено дърво, което хвърля сянка навсякъде под покривите си. Сутрин се събуждаш с трелите на сладкопойни пилета – певци, които примамват любимите си шареноопашатки в ранната аризонска пролет със 101 мелодии!
Фотографът чака дълго. Ставаше часове преди изгрев, катереше се по планините, стоеше по цели нощи в горите. Засне стотици кадри, но …все нещо не достигаше. И тогава срещна Митко.
Двамата станаха чудесен екип. Обикаляха непристъпните скали и когато понякога младия човек оставаше без сили, слончето го качваше на гърба си и продължаваха заедно. Дори големият фотоапарат обаче понякога бъркаше разстоянията и снимките губеха фокус, качеството страдаше заради трудностите по пътя.
Случи се така, че този ден фотографът искаше да измери точно колко метра го делят от водопада насреща, за да настрои камерата си. Наведе се да потърси в раницата ролетка и не забеляза, че слончето само се е приближило в опасна близост до една скала под течащата вода.
- Спри! – извика човекът – Стръмно е, може да се подхлъзнеш, подай ми хобота си, за да те хвана. Митко обаче не го слушаше, защото самият той се беше качил, за да спаси едно малко птиченце. То явно беше намокрило крилцата си и не можеше отново да излети. Слончето нежно го подхвана с дългия си нос, то отръска капките от себе си и хвръкна, а в същия този миг над водопада се появи шерена дъга. Фотографът винаги носеше апарата на врата си и успя да натисне копчето точно навреме.
Това е! – прошепна той на онемялото си сърце. - Този кадър ще обиколи целият свят!
И наистина момчето стана прочут фотограф, но не защото е защото е имал късмет, а защото е имал търпение и смирение и е заснел нещо, което друг не би забелязал - Необикновеното добро на малкото слонче. Снимката му беше на първа страница на всички вестници и на люксозното издание National Geographic. Канеха го по изложби и даваше интервюта. А на въпроса:
- Как успяхте да направите най – известната снимка на годината? – той неизменно отговаряше:
- Не аз я направих. Аз само бях там. Истинското Чудо го направи едно малко добро слонче.
А Митко вече си беше тръгнал от Америка, без изобщо да подозира, че е станал прочут, но доволен, че е изпълнил още една своя мечта. Любознателността го зовеше към нови и непознати страни