Слончето Митко в Китай

Денят, в който хоботът повика дъжда

Още щом стъпи на Великата китайска стена Митко усети, че му предстои мнооого дълго пътешествие. Строена преди повече от 2 000 години от различни императорски династии, стената беше дълга повече от 20 000 километра и на места висока колкото двуетажна къща. Пред него се издигна древна крепост със стръмни стъпала и високи кули.
Той закрачи уверено по каменната пътека, вървя час, после още един час, а пътят пред него не свършваше и стената се виеше далеч напред, докъдето му стигаше погледа. Митко започна да се уморява, за миг се разсея и …О, Небеса! …подхлъзна се, обърна се надолу с главата и ако не беше дългият му хобот, който се закачи на една от стражевите кули, слончето щеше да пропадне в пропастта. „Живата кука“ също започна да се отпуска, хобота вече се развиваше, когато в последния момент до Митко долетя Драконче.
А в Китай драконите по нищо не приличат на страшните европейски чудовища и злодеи. Те са могъщи, но благосклонни същества, свързани с водата, дъжда, реките и небето.
- Защо висиш тук? – попита огнедишащото Драконче и от устата му се изплези съвсем малка искрица.
- Съвсем не по свое желание – отговори Митко – бях тръгнал на кратка разходка, но…- и като каза това хоботът му съвсем се изниза. Драгон подхвана слона в приятелска прегръдка, постави го на гърба си и заедно полетяха към зелените долини и малкото селце в низината.
Щом стъпиха на твърда земя и двамата се отръскаха от страха, подадоха си ръка и нос, защото за Митко хоботът служеше и за ръка и за поздрав. Всеки започна да разказва за своите преживявания. Оказа се, че Драгон е тук от хилядолетия и беше видял много любов и сълзи, генерали в кимоно или жени войни, монаси в червени дрехи и кунг – фу бойци. Слончето пък беше обиколило вече половината свят и мечтаеше за нови пътешествия. Започна да вади от раничката си сувенири и да разказва за случките с тях, но Драконът се сепна изведнъж.
- Спри! Аз съвсем забравих, че имам задача. Хиляди селяни чакат от мен вода. Трябва да събера облаците и да пусна дъжда, това е моята работа от векове наред.
Този ден облаците обаче не искаха да валят. Драгон положи всичките си усилия, даже запали огненото си езиче, за да предизвика светкавици и гръмотевици. Не и не, нито капка дъжд не потече отново.
- Почакай! – обади се тогава Митко. – Нека и аз да се опитам този път да ти помогна.
И слончето обърна хобота си като лейка, както не веднъж беше къпал и поливал собственото си тяло. Обля пухкавите бели облаци и те сякаш си припомниха какво трябва да направят. Едри сълзи заваляха от очите им, плачеха не от радост или от мъка, а защото само така можеше да напоят обилно жадните полета.
- Артисти! – засмя се слончето на един слоест облак, който се стелеше пред него и в този момент погледът му попадна на Хвърчилата.
В Китай Хвърчилата са на особена почит. Почти колкото чаената церемония и голямата Панда. Този ден отново летяха стотици хвърчила в небето. Риби и пеперуди, морски кончета и орли, хартиени или копринени, твърдокрили и меки, най- различни видове хвърчаха високо в небето. Естествено те обичаха сухото и ветровито време. Едрите капки дъжд ги подплашиха и те тръгнаха да се крият. Пеперудата се залепи за стената, опашката на една риба се заплете в клоните…
- Олеле – завайка се Митко – и хукна да ги спасява и да ги суши.
Схватката с дъжда като че ли беше безуспешна, докато изведнъж небето се проясни, вятърът спря и Хвърчилата спокойно се приземиха при децата си.
Дракончето също беше изпаднало в паника, но после се развесели и погали новия си приятел с крилата си:
- Следващия път, Митко, първо трябва да се огледаме и после да викаме дъжда!
- Така е, Драгон, следващия път ще си нося и гумените ботуши в раницата – слончето помаха с хобота си и продължи по своя път.