Слон в Антарктида

Слон в Антарктида

Слонът Митко стъпваше плавно и полюшваше дългия си нос, който му служеше не само за нос, а и за да се полива в страшните летни горещини. Хоботът за Митко беше всичко – с него той се докосваше до целия свят! С него галеше, поздравяваше, прегръщаше, спасяваше, споделяше…И ето, че днес когато се разделяше с всички приятелчета от лятната занималня, защото тя се преместваше на ново място, отново използва хобота си. Помаха им дълго и сърцераздирателно, чак докато не изчезнаха от погледа му.
Митко не беше само едър и силен, но и много мил и нежен! И ето, че точно днес и точно по-обяд, когато Слънцето прежюряше той приседна в сянката на една палма, за да подиша.
- Ох, ох! Не мога да си мръдна крачето, как ще скачам сега, как ще се люлея по лианите? – проплакваше едно тъничко гласче. Маймунката тъкмо беше стъпила в една голяма пукнатина в земната повърхност, която за нейните размери беше като пропаст. Беше си изкълчила крачето и сега не можеше да стане. Митко веднага разбра какво се е случило, подаде хобота си и бързо изтегли дребосъчката.
- Много ми е топло, а никъде няма вода. Ще ми подадеш ли това бананче, за да се разхладя – обади се отново тъничкото гласче. – Ето, има и за теб, но не мога да ги стигна.
Слонът отново протегна дългия си нос и премести клончето с плодове. – Заповядай! – рече и се замисли: “Когато бях малък баба ми разказваше, че от другата страна на Земята има един континент, където вечно е зима и всичко е покрито със сняг и лед. Спомням си, че даже ми го нарисува на една карта, казва се Антарктида!“ Митко изведнъж се въодушеви, обърна се и бързо грабна маймунчето, за да го качи на гърба си и да го заведе до майка му. А по пътя разказа какво е намислил:
- Аз ще помогна на теб и на цялото ти семейство да няма повече такава жега и никой да не страда от жажда. Ще нагълтам от горещите води на реката Нил и с хобота си и ще разтопя ледовете на Антарктида! Ще завали студен дъжд и през напуканите пети на Земята ще проникне влага чаак до нейното сърце!
Митко много се зарадва на идеята си и веднага направи план, събра багаж само с най- необходимото – карти на Световния океан, като не пропусна обаче да събере в един сандък малко листо от родната си джунгла, звездичка, която направи в лятната занималничка , едно перце от папагал, бананчето, което му подаде маймунката, и една карфичка, с която да закачи атласите. Сложи надпис „Спомени“ и тръгна към пристанището. Корабите обаче или не бяха в неговата посока или поклащаха платната си в знак, че не са съгласни, защото кой ли може да издържи да плува със слон на гърба си? Само една малка подводница, която беше спряла наблизо само, за да си поеме дъх, сякаш размаха перископа си: „Хайде с нас! От Африка до Антарктида има само един пряк път и той е по дъното!“ Митко се изправи на задните си крака и въпреки че наистина си тежеше като слон, скочи пъргаво в подводницата. Тя обяви: „Зануляваме!“ и потегли към морското дъно.
Пътешествието започна гладко, нямаше неочаквани течения или китове по кръстовищата. Дъното беше гладко и въпреки това се случи извънредно произшествие. Една стара и прастара зелена костенурка беше задрямала по пътя си, не видя подводницата и сблъсъкът беше неизбежен. Катастрофата не беше фатална, но Митко не знаеше как отново да се издигне от дъното, за да продължи. Огледа се и видя сандъчето с надпис „Спомени“.
- Ех! Колко жалко! Ще се наложи да изхвърля най – любимите си неща, но трябва да се разделя с тях, за може да продължим пътуването – натъжи се слончето.
- Хайде, хайде! Недей да ми плачеш сега за тази кутийка, ами излез от тази машина. Аз ще те изведа към брега, няма страшно! – старата костенурка се беше съвзела от удара. Тя извади от пясъка съндъчето със спомени и го завърза за единия си крак. – Даже ще го използвам като плавник – пошегува се вековницата. После постави нежно слона върху гърба си и започнаха новото пътешествие.
- Ау, ами картите? Как ще намерим пътя към Антарктида без тях? – затюхка се Митко.
- Нали имаш слонска памет! Ще се справим и без тях – отговори зелената костенурка и отново потелги бавно и тържествено към брега. Слонът пазеше само някакви смътни картини от видяното в стария атлас. и За по-сигурно, издигна дългия си хобот над повърхността на водата, за да го използва вместо тръбата с огледалца на подводницата, наречена перископ. Не се много време и заваля сняг. Снежинките бързо се превръщаха в малки балончета, които потъваха при костенурката, а слончето ги гледаше си мислеше:“ Виж ти, Небето сякаш ми изпраща писма със знаци. Наближаваме!“ Подаде отново хобота си и настръхна. „За малко да замръзна“, оплака се на една малка рибка, която се зададе, за да ги посрещне.
- Чакаме те отдавна!, зарадва се рибката и се вмъкна в сандъчето „Спомени“ , за да си спести малко плуване до брега.
А там вече имаше делегация от пингвини, облечени официално, защото кога друг път ще им се случи да дойде гост чак от далечна Африка! Митко се изненада. Не беше очаквал, че някой въобще знае за неговото пътешествие. Отръска хоботчето си, но внимаваше, защото в него вече беше останало съвсем малко от врялата вода на Нил.
- Аз съм тук, защото трябва да спася Земята. Климатът се промени и температурите са непоносими дори за слонче като мен. Пропътувах хиляди километри, за да мога с хобота си да разтопя ледовете на Антарктида!
Думите му отекнаха в тишината. Пингвините даже не знаеха как да реагират.
- Ами ние? – обади се единствено едно малко. - Къде ще отидем ние?
- Сигурен ли си, че Земята иска точно това? – една стара тюленка подаваше нос зад гърба на Митко. – Ледовете са нужни точно толкова, колкото и пустинята. Така ще нарушим Равновесието!
Слончето завъртя хобота си, издигна го бавно нагоре и после отново го протегна, сякаш им подаваше ръка. Оказа се, че изобщо не беше помислил къде ще живеят пингвините и всички животни от ледовития континент. А там имаше още буревестници, чайки, китове, делфини и изобилие от безгръбначни.
- Вие можете да слезете с мен, ще поправим в подводницата. Цялата Земя е наш дом. – покани ги с усмивка Митко.
- Но няма можем да виждаме Северното Сияние и да играем на хокей – разплака се малкото пингвинче и се сгуши в родителите си. Аз не искам да ходя в Африка. Там няма снежни човеци!
В този момент малката рибка, която се беше скрила в сандъка със спомени, най-после успя да отвори капака и да изскочи отново към водата. Заедно с нея се изтърколи и бананчето, което маймунката подари на слона в родната им земя. От удара в леда то се размаза и заприлича на студена кашичка.
- Ау, колко вкусно! – старата костенурка облизваше връхчетата на ръцете си и покани любопитното пингвинче – Ела да опиташ!
- Сладък лед! Сладък лед!! – развика се то. Мамо, Татко, елате да видите.
Слонът Митко също опита бананчето с лед, което вече всички наричаха „сладолед“ и много му хареса.
- А може ли вместо да разтопявам цялата Антарктида, вие да ми дадете малко лед, а аз да ви донеса още банани и така за всички животни ще има от този СЛАДОЛЕД!
- Даа! –зарадваха се жителите на Антарктида.
Оттогава всеки може да опита „снежното изкушение“ и да се разхлади, но в Италия правят лимонов сладолед, в Гърция предпочитат шоколадов, в Русия продават малинов сладолед…А в Япония? Там може би има сладоледи с рибен хайвер…