В пещерата на невъзможностите

В пещерата на невъзможностите

Една упорита Капка живееше от милиони години в Пещерата на невъзможностите. Не защото и беше хубаво там, тя дори се страхуваше от тъмното, а защото там живееше нейният любим – Капчук. Една друга капка – злобна, завистлива и мразовита, го беше вледенила.
Капка обаче чакаше ледът да се стопи и нейния любим капчук отново да я прегърне и да закапе весело. Чакаше една година. После сто, после хиляда, защото не можеше да приеме и да повярва, че ледът вече сее превърнал в камък.
- Ще се смалиш и ще изчезнеш – подиграваше и се мразовитата капка.
- Няма – отвръщаше Капка – Ще го чакам до свършека на света.
И продължаваше да чака. Понякога плачеше и сълзите и падаха върху леда. Понякога въздишаше и топлият и дъх докосваше Капчук.А понякога просто стоеше до него и му разказваше какво се случва навън.
- Днес видях Слънцето. Появи се през една дупка в небето, а една малка капчица от улука се похвали, че е участвала в Дъгата.
Капчук мълчеше. Вкамененото му сърце трептеше, но не можеше да отговори на надеждите на своята приятелка.
Докато един ден…Капка след капка, година след година Невъзможното беше се случило. Точно под Капчук водата изграждаше още един камък. Още една капка, още едно милиметърче …и едни ден сталактитът и сталакмитът се срещнаха.
- Капка! – извика първият.
- Капчук! – възкликна и тя.
Двамата вече не бяха просто капка и капчук, а една голяма и здрава каменна колона.
А мразовитата капка? Тя се ядосала толкова много, че стопила от яд и изтекла по улейчето извън Пещерата.