Кошерът

Кошерът

Госпожа Капчица беше седнала върху една от керемидите на стара селска къща и тъкмо се оглеждаше в малка локвичка пред нея.
- Хм, много бръчици са се появили под очите ми. Добре че бръчките не болят, ноо… сигурно е време отново да се качвам на облака – помисли си тя. Близо до олука беше застанал нейният верен приятел Господин Капчук. Тя се приближи и го попита:
- Здравей! Как си? Още ли растеш или вече се смаляваш?
- Привет! Добре съм, Капчице! Крепя се…Иска ми се да поостана, весело ми е при селската къща. Идват деца, смеят се, играят…
- Спомням си, когато и ние бяхме деца и живеехме на облака – Госпожа Капчица се облегна до Капчук и започна да му разказва приказка от своето детство.
Някога, но не много отдавна, в големия бял облак високо в небето живеехме безброй капчици. Като пчелички в Кошер всяка от нас събираше Светлина. Някои събираха в малките си кошнички, други с антенки, други в отраженията на прозрачно си тяло. Имахме стаичка и легълче, където да се приберем вечер, за да си починем. По- мързеливите събираха направо от слънчевата светлина, защото не беше необходимо да я търсят. Романтичните капки чакаха нощта, за да донесат лунна и звездна светлина. А имаше и такива, които намираха изгубената светлина – в очите на човек, който току- що е спрял да плаче, в прозорците, които светят до късно през нощта, в детските очи, които не са получила мечтаната игра…
Светлината е навсякъде около нас и всяка неуморно я носеше в облака, за да може когато завали, отново да я върнем на Земята. Имаше едно правило, които всички трябваше да спазват – да не се трупа повече на едно място, защото енергията иска Равновесие и Спокойствие. Но ето че една любопитна Капка веднъж така се увлече, че носеше още и още нова звезда светлина в стаичката си, бързаше, летеше, опитваше се да скрие всичката златна светлина, която беше събрала, обаче…ПУК
През нощта нещо изпука и в небето се появи малка дупчица!
Звездите започнаха да надничат през нея, Луната не беше цяла, а само Месечина, която провря единия си рог през дупката и тя започна да се разширява …Още малко и от пробития облак се изсипа пороен дъжд, а Слънцето се показа и като житената питка започна да обикаля нивката си.

Капчук длушаше приказката онемял, а Капка му се усмихна и продължи:
Тук следват две финала, предлагам ти да си избереш.

„Всичко това беше прекрасно за Земята и хората, защото отдавна бяха зажаднели за дъжд, но повечето от нас – работливите капчици паднахме на земята, разделихме се и никога повече не се видяхме“
Или:
„Тъй като по закон Земята обикаля Слънцето, а не обратно, при един завой всички капки отново се изсипаха в небето. Създадохме нов облак, за да може, когато отново дойде жега и сушата набръчка нивите и полята, пак да завали напоителен дъжд“
Господин Капчук малко се позамисли, но уверено рече:
- Аз си избирам втория финал, защото ако няма капки, няма да има и капчук! Обърна се и целуна любимата си Госпожа Капчица.