Слончето Митко в България

Слончето Митко в двора баба Гинка

- Ма, знаеш ли, ма како Сийке, знаеш ли, в двора у Гинкини се появил индийски слон! – рече чинка Методия, която тъкмо се беше настанила пред портата на улицата „на ората“, което значи да си поклюкарства със съседките.
- Не думай! И що ще прави у тях този слон? – полюбопитства кака и Сийка
- Дощъл им на гости, ама много работел вършел…- и докато си говореха това, току пред очите им на улицата се затича слончето Митко с пояс и кофа вода, завързана за хоботчето му.
- Ти ли си индийския слон? – попита го чинка Методия
- Аз съм Митко, но мога да свърша не за пет, а за петстотин пари работа и колкото за петима слона! - изрече слончето и добави – Казвай бързо, че отивам до кладенеца. У баба Гинка вода не остана, всичко съм изпрал.
- Брей! – закискаха се бабите, а той не им обърна внимание и продължи да подтичва по пътя си.
Любопитството този път го беше отвело в малко българско село, в подножието на планината. Не само баба Гинка и дядото, но и всички домашни животни в двора го посрещнаха приветливо. Още първия ден обаче научи и поговорката „Който не работи, не трябва да яде!“. Научи се да става първи, заедно с петлето и да си ляга последен, когато всички кокошки вече спят. Митко се стараеше много, но поради едрия му ръст и малко тромавата походка, не всичко му се получаваше.
Веднъж например реши да вароса дръвчетата, но толкова много вар изпръска с хоботчето си, че „белоса“ всичко – и къщичката на кучето, и навеса за дърва, и себе си дори. Стоеше насред двора, чисто бял като порцеланово слонче за късмет, и не знаеше къде да се дене от срам.
Друга „беля“ стори, когато взе да изтупва чергите от терасата, но толкова силно ги тупаше с дългия си нос, че се вдигна прах чак до щъркеловото гнездо и таткото щъркел дойде да подаде жалба при баба Гинка. И този път на Митко му се размина, но когато започна да полива доматите и изсипа толкова дъжд върху лехите, че най-ниските клончета започнаха да се давят, и за него „чашата преля“. Бабата грабна метлата и слончето реши, че го чака здрав бой. Вместо това тя му я подаде и нареди да измете пътечката до чешмата. Бяха нападали много листа от дърветата и се наложи помощникът да работи бавничко, внимателно, листо по листо. Пътечката светна, а Митко се научи на търпение, каквото нямат и братовчедите му в Индия дори. Този ден слончето се поизмори доста, тръгна към „долната стая“, която беше в приземния етаж и беше широка и висока, колкото цяла пещера, за да си почива.
- Я, Митко, ела, ела! – баба Гинка го покани да седне на двора при нея и дядото и го нагости богато с топла баница и кисело мляко.
- Хайде, разкажи ни сега какво си видял из широкия свят! – подкани го тя. Слончето не умееше много да говори, затова донесе синята си раничка. Извади от нея японското жеравче, листа от италианската банка, малко кристалче и пауновото перо. Всички приключения сами започнаха да се разкриват, а от България Митко си прибра не някаква вещ за спомен, а едно чувство. Беше разбрал, че е щастлив, когато е полезен и отнесе със себе си споменът за гостоприемното семейство и работливите хора.